С Надежда

С Надежда сме си станали близки.
Бяхме на Вие, сега сме на Ти.
Пиехме кафе, а сега сме на уиски.
То беше реалност, то бяха мечти.
Тя е единствената, която
първа пристъпила е към мен.
Тя ми е вечният обожател
и аз съм вечно от нея пленен.
Сега сме на маса, гледам намръщен,
а тя се усмихва пасивно и гадно
и гледа как чашата си обръщам
под светлината премигваща хладно.
Надежда била е с всички мъже
и някои още преспиват с нея,
а други висят на здраво въже,
умират и още за нея копнеят.

 - Не ти ли бях вярна? - пита ме тя.
Аз я поглеждам. Сърцето ми спира.
Към всички е вярна. Това е така,
но нямам въже и все пак умирам.

 - Кога не си плакал на моето рамо?
И все ти подавам своята ръка.
По цял ден пиеш и вайкаш се само,
че изпитваш омраза и самота.
Когато ти мине пак ме забравяш.
Отиваш гадния живот да живееш,
очите и чашата си пресушаваш
и сама ме оставяш за теб да жалея.
И щом от живота се пренаситиш
идваш при мен и ме обвиняваш,
и жалваш се себе си, жалваш ги всите,
които в трудност ми се доверяват.
Не ми е жал за теб, човече нищожно,
аз просто, за жалост, си те обичам,
но любовта ни е невъзможна -
ти не ме искаш, ти с мен се обричаш.
Затова ходя при другите хора,
макар че и те са досущ като теб.
Те искат подлога, аз давам опора.
Предлагам любов, а те все в недоеб.

Уискито свърши, излизам за още.
Отскачам до близкия магазин.
Навънка е рано, но вече е нощ и
стотици мъже, отегчени до един.
Връщат се вкъщи, изтощени от делника,
белеят очи под разрошени вежди,
подминават под лампата просещ безделника -
бързат да видят своите Надежди.
Стигам гишето и се стъписвам,
Надежда ме гледа пасивно и гадно.
Давам пари за бутилчица уиски
и чакам намръщен, сащисан и жаден.
Безделникът става и идва насам,
проси пари и в мизерия вие.

 - Моля те, бате, нямам да ям,
но дай ми Надежда, че ми се пие.

Надежда се връща и връща ми ресто,
безделникът вижда го и се облизва.
След мен на опашка, заклевам се, честно,
поредна Надежда напред се изнизва.
Оглеждам се пак, мъжете ги няма.
Само Надежди, гадни, пасивни.
Явно съм жертва на няква измама.
Мръщя се, хладен съм и агресивен.
Безделникът смее се тъжно, безсилно
и казва:

 - Прощавай, обърках се аз!
Помислих, че имаш в изобилие
Надежди като тези край нас.

Улични лампи премигват си хладно,
аз хуквам в паника обратно към вкъщи.
Надежди зад мен пасивно и гадно
безделника гледат, а той им се мръщи.
Тичам по стълбите и се препъвам,
с насълзени очи си нацелвам ключалката,
задъхан обувки веднага събувам,
мятам якето на закачалката.
Под лампата, гаснеща бавно
напипвам си чашата, сипвам си уиски.
С Надежда сме близки от много отдавна.
От твърде отдавна с Надежда сме близки.

 - Пак ли се върна? - смее се тя.
Аз я поглеждам, сърцето ми спира.
Пак съм при нея с уиски в ръка.
Пак нямам въже и все пак умирам.

Аз съм ганьовче

Aз съм българче и силна
ме апатия промила.
От секви хубости, блага ме е
държавата лишила.

Аз съм българче, обичам
нашто тежко положение.
Българин да се наричам
е психично отклонение.

Аз съм българче негодно,
в край негоден аз живея,
всичко българско и родно
да коментирам аз не смея.

Аз съм българче и расна
във саксия и ми дреме.
Син съм на тълпа ужасна,
син на хайманашко племе.