На тротоара

На тротоара пред мен седи мъж.
Видимо подпийнал е мъжът.
Този мъж съм виждал неведнъж,
но ни веднъж не виждам близо път.

На тротоара пред мен седи мъж,
тъжен самотен, пребледнял.
Погледнеш ли - нашир, надлъж
виждаш само тротоара бял.

На тротоара пред мен седи в клетка
от неправдите преоправдани
умишлено омършавяла гледка
на самоубиеца, покрит във рани.

На тротоара пред мен седи мъж.
Мъжът е стар, убит и изтощен.
На тротоара пред мен седи мъж,
пред който друг го гледа съкрушен.

На тротоара пред мен става мъж
и се спъва в стъпките предначертани.
На тротоара пред мен пада мъж,
позволил препозволеното да стане.

На тротоара пред мен лежи мъж
и вижда ме, че го оплаквам.
Присмива ми се изведнъж
и казва неговото да очаквам.

Но когато

Вглъбеният в себе си се убеждава,
че всъщност реалност не съществува.
Съответно тръпките си оправдава
и на претенциите си се любува.

Но моментът, в който теорията блесне,
че истина няма в цветния му свят,
е моментът, в който животът му гасне
и няма и миг, да го хване яд.

Твърди, че не може да си позволи
да търпи болка, тъга и страдания.
Щастливия никога не го боли,
Добрият не влиза в пререкания!

Но когато си мисли, че може
всичко да стори, че и безплатно,
е време в ковчега да го положиш
и да преживяваш неколкократно.

Човекът бърза да се извиси
и за таз висина готов е на смърт.
Така уж живеел истински
и оставял красив труп, а не дърт.

Но красота колкото виждаш в смъртта
и колкото искаш да я оправдаеш,
красиво е само в твойта глава
и заради нея друг си ридае.

Твърдиш, че обичаш живота и хвърляш го,
пропиляваш дъха с лекота.
Обичаш сърцето си, но и изтръгваш го
и се криеш от самота.

Но когато отказваш реалност,
тя самата ти бие шамар
и се превръщаш в човече печално,
което отказва най-ценния дар.